Решението на ЕКПЧ от 19 януари 2017 г. по делото Иван Тодоров с / у България (жалба № 71545/11).
През 2011 г. жалбоподателят е подпомогнат при подготовката на жалбата. Впоследствие жалбата е била и съобщена на България.
В случая жалбата за липсата на средство за защита бе успешно разгледана, за да се определи дали е изтекъл срокът за ограничаване на изтичането на срока на наложеното от жалбоподателя наказание за престъплението. Делото е свързано с нарушение на изискванията на член 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.
ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
През април 1987 г. жалбоподателят е признат за виновен за подпомагане и подбуждане към злоупотреба с обществени имоти и бе осъден по-специално на 20 години лишаване от свобода. През юни 1987 г. Върховният съд потвърди присъдата и наложените му присъди. Решението на Върховния съд е окончателно и подлежи на изпълнение в съответствие с националното законодателство. Жалбоподателят е бил задържан под стража през юни 1986 г. и е започнал да изпълнява присъдата си през юни 1987 г. През януари 1991 г. жалбоподателят подава молба за преразглеждане на присъдата пред Върховния съд. На същата дата главният съдия на Върховния съд разпореди спиране на изпълнението на присъдата във връзка със здравословното състояние на жалбоподателя и той бе освободен. През декември 1992 г. Върховният съд отхвърли искането за преразглеждане и потвърди присъдата. Органите не можаха да намерят кандидата. През 2005 г. жалбоподателят обжалва пред президента на Република България с молба за помилване. През ноември 2007 г. Клеменси Комисията информира жалбоподателя, че не е необходимо да разглежда жалбата му, тъй като срокът за изпълнение на присъдата е изтекъл.
Жалбоподателят реши да се завърне в България. През януари 2008 г. той е бил задържан от полицията при пристигането му на летището във връзка с търсенето му. След това той е изпратен в затвора, за да му бъде назначен 20-годишен затвор през 1987 г.
Жалбоподателят подава жалба до прокуратурата, като твърди, че срокът на лишаване от свобода е изтекъл, за да изпълни присъдата му, и поиска освобождаването му. През февруари 2008 г. военният прокурор реши, че жалбоподателят трябва да изпълни останалата част от присъдата и че давностният срок не е изтекъл. Жалбите на жалбоподателя за това решение бяха отхвърлени. Жалбоподателят е освободен през май 2014 г.
ПРОБЛЕМИ НА ЗАКОНА
Относно изискванията на член 5, параграф 4 от Конвенцията. От престоя си в затвора януари 2008 г., жалбоподателят твърди, че давността за изпълнение на наказанието му е изтекла и че няма правни основания да лишава от свобода. Комисията за помилване по президентската администрация изрази същото мнение в отговор на жалбата на жалбоподателя за помилване през 2007 г. Въпреки това, прокуратурата, която има право да решава дали да бъде осъдена или не, се противопостави. Въпросът дали давностният срок е изтекъл за напускането на наказание на жалбоподателя, който има решаващо значение за законността на задържането му, не се счита в момента на присъдата през 1987 г. или по искане на жалбоподателя за преразглеждане през 1992. Съответно, вътрешното законодателство следва да предостави на жалбоподателя достъп до средство за защита, което отговаря на изискванията на член 5 § 4 от Конвенцията, така че този въпрос да може да бъде решен.
В българското законодателство не е предвидено съществуването на специална съдебна защита, която да оспори законността на лишаването от свобода след осъждане. Само органите на прокуратурата могат да решават въпроси, свързани с изпълнението на присъди. Решенията подлежат на надзор само от по-висшия прокурор, но не и от съдебен контрол. Прокурорът обаче не може да бъде считан за съд, който отговаря на изискванията на член 5 § 4 от Конвенцията. По същия начин, законът на държавата-ответник е имало обща процедура като Habeas корпус, който осигурява проверка на законосъобразността на задържането и освобождаването на съответното лице, в случай че задържането е обявено за незаконно.
По отношение на искането за обезщетение по член 2 (1) от Закона за държавната отговорност и общините за вреди, които са били променени с включването на правото на обезщетение по отношение на всяко нарушение на параграфи 1 - 4, на член 5 от Конвенцията влиза в сила на 15 декември 2012 , тази процедура, макар и потенциално да доведе до установяване на незаконосъобразност на задържането, не предвижда освобождаване на лице в случай на такова установяване.
С оглед на изложеното по-горе, жалбоподателят не е имал достъп по всяко време на задържането му от януари 2008 г. до май 2014 г. за средствата за правна защита, с която той може да получи потвърждение на законосъобразността на задържането му и освобождаване в случай на установяване на незаконосъобразността му.
РЕШЕНИЕ
Нарушението на изискванията на член 5 от Конвенцията (единодушно) е извършено по делото.
Съдът също така единодушно реши, че е имало нарушение на член на изискванията на параграф 5. 5 от Конвенцията, тъй като иск за обезщетение, предвидено в Закона за държавната отговорност, не може да се гарантира правото на жалбоподателя на обезщетение и друго средство да съществува в националното законодателство, би могъл да му предостави обезщетение за вреди, причинени в нарушение на член 5, параграф 4 от Конвенцията, преди или след приемането на настоящото решение.
КОМПЕНСАЦИЯ
При прилагането на член 41 от Конвенцията. Съдът присъди на жалбоподателя 6 000 евро за неимуществени вреди, искането за обезщетение за имуществени вреди бе отхвърлено.
В случая на ИП срещу България (решение от 19 януари 2017 г., жалба № 72936/14) Съдът също единодушно реши, че е налице нарушение на изискванията на чл. 5, ал. 4 от Конвенцията на основание, че жалбоподателят не би могъл да се възползва от съдебния контрол за законосъобразността на неговото задържане. Нарушението не е резултат от действията или бездействията на един от органите, посочени в член 2 от Закона за отговорността на държавата, но поради липсата в националното право на процедурата за съдебен контрол на задържането на жалбоподателя в място за временно пребиваване на младежи. Следователно искането за обезщетение по този закон не е достъпно и ефективно средство за защита, което може да предостави обезщетение на жалбоподателя по отношение на неговата жалба.