Решение на ЕСПЧ от 20 юли 2021 г. по делото "0. срещу България" (жалба 29447/17)
През 2017 г.жалбоподателят беше подпомогнат при подготовката на жалбата. Впоследствие жалбата е съобщена на България.
По делото се обжалва експулсирането в родината на турския журналист без предварителна оценка на рисковете, на които е бил подложен, изразил пред служителите на граничната служба на България своите опасения относно използването на жестоко отношение към него във връзка с опита за преврат в Турция. В случая е налице нарушение на изискванията на член 3 от Конвенцията.
ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
Жалбоподателят е журналист и бивш служител на всекидневник, публикуван в Турция. Той е влязъл нелегално на територията на България и е бил задържан на 14 октомври 2016 г.от служители на граничната служба на страната. Жалбоподателят твърди, че в резултат на експулсирането му от българските власти в Турция той е бил изложен на риск от малтретиране във връзка с личното му положение, разглеждано в контекста на съществуващите условия в Турция след опита за преврат, по-специално в резултат на мерките, предприети към журналистите поради извънредното положение.
ПРАВНИ ВЪПРОСИ
По отношение на спазването на член 3 от Конвенцията, както и на член 13 от Конвенцията, взети във връзка с член 3 от Конвенцията. Българското законодателство изрично предвижда, че държавните органи, отговорни за граничния контрол, са длъжни да приемат подадените на границата молби за убежище. Ако служителите на граничната охрана разберат, че задържаното лице иска да поиска международна закрила, те трябва да информират това лице за съответните процедури, както и да преведат тази информация на желания език. Петицията и всички документи, изготвени по време на задържането на лицето, трябва да бъдат изпратени чрез всички налични средства за комуникация директно до Държавната агенция за бежанците. Българското законодателство не позволява на служителите на граничната охрана да отказват да удовлетворят молба за закрила или да решават дали тези молби трябва да бъдат разгледани по същество. Такива решения може да взема само Държавната агенция за бежанците.
а) дали жалбоподателят е довел до знанието на българските власти своите опасения относно използването на жестоко отношение към него в нарушение на изискванията на член 3 от Конвенцията в случай на експулсирането му в Турция. Жалбоподателят е бил част от група лица, възнамеряващи да пътуват през България до Германия. Съответно първоначално заявителят не е планирал да поиска убежище в България. Очевидно обаче той е променил решението си, когато след задържането му на българската граница и задържането му в полицейското управление на границата той обяви, че иска да се обърне към българските власти за защита. Жалбоподателят твърди, че впоследствие е повтарял устно намерението си всеки път, когато с него са разговаряли нови полицейски служители, както и при пристигането му в центъра за настаняване на чужденци. Според него той е подал молбата си под формата на документ и я е предал на служителите на граничната служба, но копие от документа не му е върнато. Българските Власти опровергаха всички горепосочени твърдения на жалбоподателя.
В настоящото дело не следва да се отдава решаващо значение на липсата на изрично искане за защита, изпратено до съответните власти в записите на показанията на жалбоподателя, дадени от него на властите в България, като се има предвид, че по време на тези разговори не е присъствал преводач, който да гарантира, че всички твърдения на жалбоподателя са записани правилно. По време на задържането на жалбоподателя бяха изготвени няколко документа за достатъчно кратък срок и Съдът на Европейските общности не счита, че жалбоподателят е разбрал съдържанието на тези документи или че му е дадено време да се запознае с тях, дори с помощта на служители, които говорят турски или английски. Помощта на преводача при такива обстоятелства би била от съществено значение, по-специално, за да може заявителят да разбере съдържанието на документите, които е бил помолен да подпише, както и да запише всички показания на заявителя, докладвани на българските власти. Освен това извършената от назначената комисия на Министерството на вътрешните работи на България проверка очевидно не е открила доказателства в подкрепа на обясненията на полицейските служители, участвали в експулсирането на жалбоподателя. По този начин експулсирането е извършено в изключително кратки срокове в нарушение на изискванията на българското законодателство. Съдът обаче не счете за необходимо да установи дали съществува писмен документ, в който жалбоподателят изрично да поиска защита. Жалбоподателят може да е бил в стресово състояние, когато е изразил обясненията си пред българските власти, тъй като преди това е прекарал много часове в ремаркето на камион. Във всеки случай представените от българските власти документи бяха достатъчни за посочените по-долу разсъждения.
Показанията на жалбоподателя, датирани на 14 октомври 2016 г.и написани на Български език, съдържаха следните обяснения: "работих като журналист в Бозова (0). След опита за преврат в страната бях уволнен от вестника. Смених местожителството си и разбрах, че полицията ме е търсила на предишния ми адрес". Независимо дали жалбоподателят е подал официална молба за защита, и като се има предвид езиковата бариера, както и липсата на адвокат по време на въпросните събития, възниква въпросът дали българските власти са могли да тълкуват тази информация като отразяваща опасенията на жалбоподателя, за които жалбоподателят, според него, е уведомил българските власти. Желанието да се потърси защита не е задължително да бъде изразено под някаква конкретна форма. Решаващият фактор беше страхът, изразен във връзка с връщането на гражданството в страната. По същия начин Комитетът на министрите на Съвета на Европа препоръчва служителите на граничните служби на държавите-членки да бъдат обучени да идентифицират и разбират молбите за убежище в случаите, когато кандидатът не е в състояние ясно да посочи намерението си.
Следователно, въпреки че обясненията на жалбоподателя, изложени в представените от него документи, не съдържат думата "убежище", те съобщават, че той е турски гражданин, който е уволнен от работата си в контекста на националното извънредно положение, въведено след опита за преврат, и от тях се разбира, че жалбоподателят се страхува, че е издирван от турските правоохранителни органи.
Освен това турският консул изрично посочи, че жалбоподателят и други турски граждани, които са го последвали, са заподозрени в участие в опита за преврат в тази страна. Прессъобщения и становища на международни наблюдатели, включително коментари на комисаря на ООН по правата на човека, издадени три месеца преди събитията по делото на жалбоподателя, изразиха сериозни съмнения относно изпълнението на мерките, предприети във връзка с извънредното положение, включително тези, насочени срещу журналисти. Различни доклади критикуват използването на насилие, репресии срещу журналисти, както и произволното им задържане. Въпреки това, по време на задържането и последващото експулсиране на жалбоподателя и последвалите турски граждани, българските власти не са положили никакви усилия да проучат личните обстоятелства на жалбоподателя, изложени от него на 14 октомври 2016 г., като вземат предвид описаната по-горе ситуация.
В това отношение записът на обясненията на жалбоподателя от 14 октомври 2016 г., разглеждан в светлината на другите посочени по-горе аспекти на делото, е достатъчен по смисъла на член 3 от Конвенцията, за да се заключи, че жалбоподателят е изразил по същество своите опасения пред служителите на граничната служба на България, преди да бъде върнат в Турция.
(0) дали българските власти са разгледали по подходящ начин изразените от жалбоподателя опасения, че в случай на експулсиране в Турция той може да бъде малтретиран. Нито служителите на граничната служба на България, които са взели горепосочените обяснения от жалбоподателя и са ги записали на Български език, преди да съобщят случая на жалбоподателя на своето ръководство, нито директорът на регионалната дирекция на граничната служба, който е приложил насилствената мярка - "принудително връщане на границата на Република България", нито Националният център за борба с незаконната миграция, нито директорът на Миграционната служба към Министерството на вътрешните работи на България, издал постановлението за експулсиране на жалбоподателя, са установили, че обясненията на жалбоподателя са негова молба за закрила. Не са инициирани процедури в органите, отговорни за предоставянето на международна закрила.
Като се има предвид, че, както бе посочено по-горе, българските власти са разполагали с достатъчно информация, която показва, че жалбоподателят действително може да се страхува да не се окаже в ситуация, противоречаща на изискванията на член 3 от Конвенцията, Европейският съд е изненадан от явната липса на разглеждане на личните обстоятелства на жалбоподателя.
Въпреки това, по отношение на процесуалните гаранции следва да се признае, че на заявителя не е бил предоставен преводач (нито за устен разговор, нито за превод на документи), както и че не е бил информиран за правата си като лице, кандидатстващо за убежище, и за съответните процедури. Във връзка с това Съдът не успя да заключи, че по настоящото дело българските власти са изпълнили изискваното от тях задължение за сътрудничество в рамките на процедурите за предоставяне на закрила.
На жалбоподателя не е предоставен достъп до адвокат или представител на специализирана организация, който да му помогне да прецени дали личната му ситуация позволява да се класира за международна закрила. От материалите по делото следва също, че омбудсманът по правата на човека в България не е бил консултиран с цел осъществяване на надзор върху експулсирането на посочените чужди граждани в нарушение на прякото изискване на закона. Освен това властите в България са допуснали и други нарушения при провеждането на производството по делото на жалбоподателя. Така например, те са съставили две версии на уведомлението на заявителя за правата му, а постановлението за приемането му в центъра за настаняване на чужденци е издадено със закъснение и изпратено до този център по електронна поща в момент, когато заявителят вече е транспортиран до границата на България. Българските Власти не обясниха защо съответното постановление съдържа бележка, че жалбоподателят отказва да го подпише, докато противно на представените обяснения беше ясно, че този документ физически не може да бъде предоставен на жалбоподателя за подпис. Според съда, освен факта, че експулсирането противоречи на изискванията на българското законодателство, констатираните нарушения свидетелстват за прекомерна бързина при експулсирането на жалбоподателя. В резултат на такава бързина и неспазване на изискванията на съответните процедури, които въпреки това бяха създадени, за да предпазят лицата от бързо експулсиране, без да се вземат предвид техните индивидуални обстоятелства, жалбоподателят в действителност се оказа лишен от възможността да получи оценка на риска от лечение, с който се предполага, че може да се сблъска при завръщането си в Турция.
По същия начин постановлението за експулсиране е изпълнено незабавно, без да се дава възможност на жалбоподателя да разбере съдържанието му, в резултат на което жалбоподателят е лишен от предоставената му от българското законодателство възможност да се обърне към съда за спиране на действието на постановлението за експулсиране. Следователно бързането с изпълнението на заповедта за експулсиране - в рамките на 24 часа след задържането на жалбоподателя на границата между България и Румъния - доведе до факта, че наличните средства за защита станаха неефективни на практика и следователно недостъпни за жалбоподателя.
По този начин жалбоподателят е експулсиран в Турция - страната на произход, от която е избягал - без предварителна оценка на рисковете, които са го застрашили по отношение на член 3 от Конвенцията, и съответно без разглеждане на молбата му за международна закрила.
В светлината на гореизложеното заявителят не може да бъде считан за отговорен за неизползването на процедурите, предвидени в българското законодателство. Въпреки факта, че жалбоподателят изрази опасения относно вероятността да бъде малтретиран в случай на завръщането му в Турция, българските власти не разгледаха молбата му за международна закрила.
НАРЕДБА
В случая е налице нарушение на член 3 от Конвенцията, както и на член 13 от Конвенцията, взета във връзка с член 3 от Конвенцията (приета единодушно).
КОМПЕНСАЦИЯ
По реда на прилагане на член 41 от Конвенцията. Европейският съд присъди на жалбоподателя 15 000 евро обезщетение за неимуществени вреди.